Go and live your passion

Три кафета по-късно и три поста, осъзнавам, че този блог заприличва на "Романтичния егоист" на Бегбеде. Книга, която не довърших. Не познавам френския хайлайф и не ме интересува. Дори ми е скучно да чета за преекспонираните мрънкания на презадоволения бохем Оливие...не - Оскар. Оскар, да. О, Бегбеде е толкова overrated. Всичко, освен 9.99 и Любовта трае три години, не става за нищо. Всичко се повтаря, знам какво да очаквам. Трябва винаги да съжалявам главния герой за неговите презадоволени страдания. Да, когато четох въпросните две добри книги преди 12 години, аз бях наистина част от тях. Преживявах ги, бях главния герой, защото странните обстоятелства в реалия живот си играеха своята магическа игра. Копнеех да съм всеможещия и всезнаещ рекламист, после скитах безцелно из града. Сега обаче ми идва в повече. Ако обаче някой зачете този блог, със сигурност ще почувства същото като мен сега. Или аз съм на път да бъда признат също като Бегбеде, или съм толкова жалък като негов...

Още един ден. Още надежда. Докога ще се надявам и ще вярвам в следващия ден? Идва вечерта и всичко угасва. Зная, че съм прохабил още един ден. Празен.  Скован съм. Сковал съм се. В себе си. В собствените си разбирания. Разбирания на разбирач. Явно уроците да си смирен, да си добър и да си знаеш мястото са правилни. Започвам да виждам грешки от миналото, които (започвам да) вярвам, че определят настоящето. Възходът води до падение разбира се.  Цял живот давам всичко и катеря. Толкова усилия, нищо даром. За да мога да усещам ясно клишето "тишината е толкова оглушителна".

Аз съм този, който вече не вижда възможностите. Казват, че повечето неща се променят. А хората? Те сменят маските, защото винаги дълбоко в себе си носят своята същност. Знам ли? Чудя се как може животът да е толкова променлив. Горе, долу, ляво, дясно. Лашка те, лашкаш се. Нещата се променят във времето, като променят хората, които сменят маските си. Никога обаче не можеш да надскочиш това, което ти е отредено. Възможностите са ограничени. Не като бройка, а като същина. Предоставя ти се това, което си ти. И както ресурсите са изчерпаеми и невъзобновяеми, така и възможностите. Всяко нещо си има своя край. Нещата се променят, като променят теб. И последната маска пада. Безпътица. Безпътица за този без маската. Помня този ден преди пет години. Когато пътят бе пред мен, пълен с възможности. И маски.

Кога порастнахме толкова? Не разбрах. Така и продължаваме напред. Без да разбираме. Идваме, живеем, отиваме. Отминаваме. Понякога се чудя какво е животът и каква е нашата роля. Създадедни, за да умрем? Едни са сенки, други светлина. Всеки вероятно със своята мисия. Мисия - кратка. Раждаме се сами, живеем сами, умираме сами.